В ранното утро на 2 февруари 1925 г. към Ном в Аляска се движи впряг със серум. Балто води кучетата през снежна буря, макар да бил сред резервните кучета и да не бил първият избор за водач.
Град, откъснат от света
Ном лежи на южния бряг на полуостров Сюард, малко на юг от Северния полярен кръг. През 1925 г. това е най-големият град в Северна Аляска, но от ноември до юли пристанището му е сковано от лед. Единствената зимна връзка със света е пътеката Идитарод, а основният транспорт – кучешките впрягове.
През зимата на 1924–1925 г. единственият лекар в града, д-р Къртис Уелч, открива, че запасът от антитоксин срещу дифтерия в болницата е с изтекъл срок. Новата пратка не пристига, преди ледът да затвори пристанището. В средата на януари Уелч поставя първата официална диагноза дифтерия. Градът е поставен под карантина, а на 22 януари лекарят изпраща телеграми с молба за помощ. Без антитоксин болестта заплашва хиляди хора в региона, особено коренното население.
Щафетата през Аляска
Самолетите през 1925 г. са още ненадеждни за аляската зима, а наличните машини са с открити кабини и разглобени за сезона. Властите избират друго решение – щафета с кучешки впрягове.
В болница в Анкъридж са открити 300 000 единици забравен антитоксин. Те не стигат да спрат епидемията, но могат да я забавят до пристигането на по-голяма пратка.
Серумът пътува в цилиндър, обвит с кожа с козина, за да не замръзне. До началната точка на щафетата в Ненана го докарват с влак. Пратката тежи около 9 килограма.
Вечерта на 27 януари първият каюр, „Дивия“ Бил Шанън, поема пакета на гарата в Ненана при около −46 °C. Следват още 19 каюри и около 150 кучета. Общо щафетата изминава 1085 километра за пет и половина дни. Най-дългия и най-опасния участък поема норвежецът Леонард Сепала с водача си Того – отборът им изминава около 420 километра, включително през леда на залива Нортън.
Последната отсечка
Каюрът Гунар Каасен поема серума от Чарли Олсен в Блъф късно вечерта на 1 февруари. Бурята не стихва, затова не чака и тръгва срещу вятъра. Каасен кара кучета на Сепала, а Балто, който дотогава почти не е бил изпробван като водач, е поставен начело.
По пътя Балто внезапно спира и отказва да направи следваща крачка. Лапите му били пробили тънкия лед над река Топкок, и ако продължел, водачът на шейната и целият впряг можели да пропаднат в ледената вода. В този момент отказът да върви напред може да ги е спасил.
После Балто води впряга от 13 кучета по миризмата на утъпканата следа, вместо да разчита на зрението си. По дългата му козина се натрупва лед. Видимостта е толкова лоша, че Каасен не вижда дори най-близките до шейната кучета. Той подминава селището Соломон, без да го забележи. По-нататък вятърът обръща шейната и цилиндърът със серума пада в снега. Каасен го търси с голи ръце и получава измръзвания.
В Пойнт Сейфти следващият каюр спи, убеден, че щафетата е спряла заради бурята. Каасен решава да не губи време и продължава сам последните около 40 километра.
Пристигането в Ном
В 5:30 сутринта на 2 февруари впрягът стига до улица Фронт в Ном. Нито една ампула не е счупена, а до обяд антитоксинът е размразен и готов за употреба.
При пристигането в Ном Каасен се връща при Балто, прегръща го и повтаря колко добро куче е. Пред репортер на United Press Каасен отдава цялата заслуга на Балто и казва, че просто му е дал свобода и му се е доверил.
Славата и спорът
Вестниците в цяла Америка следят щафетата, а Балто става най-известното куче на времето си. На 17 декември 1925 г. в Сентрал Парк в Ню Йорк е открита негова статуя от скулптора Фредерик Рот, а самият Балто присъства на церемонията.
Славата обаче не му носи лесен живот. Балто и съотборниците му са продадени и попадат в лоши условия в Лос Анджелис. През 1927 г. жители на Кливланд събират пари, купуват кучетата и ги настаняват в местния зоопарк. Балто умира там на 14 март 1933 г., а тялото му е препарирано и изложено в Природонаучния музей на Кливланд.
Мнозина каюри и историци и до днес смятат, че истинският герой е Того, чийто отбор изминава най-дългата и най-опасната част от пътя. Самият Сепала е огорчен, че статуята е издигната на Балто, а не на Того.
Щафетата до Ном е колективен подвиг на 20 каюри и около 150 кучета, а Балто е само последното звено във веригата. Неговият момент обаче остава символичен: за да стигне серумът навреме, впрягът първо трябва да спре пред тънкия лед. Днес препарираното тяло на Балто е в Природонаучния музей на Кливланд, а Того е изложен в музея на „Идитарод“ в Уасила – двамата герои на онази зима на 1925 г.
Източници: 1925 serum run to Nome – Wikipedia, Balto – Wikipedia