През 1999 г. Атлантическият океан вече е само на около 18 метра от основата на фара Кейп Хатерас в Северна Каролина. Брегът отстъпва и тухлената кула трябва да бъде спасена.
Инженерите избират да я преместят цяла, вместо да я разглобяват. Новото място е на 884 метра навътре в сушата – разстояние колкото близо осем футболни игрища, подредени по дължина.
Фарът на „Гробището на Атлантика“
Фарът стои на остров Хатерас, част от Аутър Банкс – верига от тесни пясъчни острови по брега на Северна Каролина. Точно срещу носа се намират плитчините Даймънд Шоулс. Наблизо топлото течение Гълфстрийм се среща със студеното Лабрадорско течение, а това поражда силни бури и вълнение. Заради многото заседнали и разбити кораби районът получава прякора „Гробището на Атлантика“.
Сегашната кула е завършена през 1870 г. Строежът ѝ се ръководи от инженерния корпус на армията и струва 167 000 долара. Тя е най-високият тухлен фар в САЩ, а за изграждането на фара и жилището на главния пазач са поръчани около 1,25 милиона тухли. Черно-бялата спирала по фасадата не е украса: тя помага на моряците да разпознаят фара и през деня.
Морето идва все по-близо
При построяването си кулата е на сигурните около 460 метра от океана. Островите Аутър Банкс обаче не стоят на едно място. Бурите отнасят пясък от океанската страна и го трупат от страната на лагуната, така че цялата верига бавно се измества на запад.
До 1970 г. разстоянието до водата се стопява до около 37 метра. От 30-те години насам са опитвани буни, подсилване на плажа и други мерки, но морето продължава да напредва. В средата на 30-те години светлината дори е преместена върху стоманена решетъчна кула навътре в гората, а тухленият фар е изоставен. Връщат го в действие чак през 1950 г., когато пясъкът временно се натрупва отново пред него.
Слабото място е основата. Тя „плува“: под тухлите и гранита лежат греди от жълт бор, потопени в сладка вода върху уплътнен пясък. Докато пясъкът и водата си стоят, основата е стабилна. Ако бурите отнесат пясъка или солената вода проникне до дървото, гредите ще изгният.
Решението, което разделя хората
През 1988 г. Националната академия на науките на САЩ препоръчва преместването като най-изгодния начин за спасяване на фара. Мнозина обаче се страхуват, че кулата ще се разпадне по пътя. Спорът продължава години наред, има и съдебни дела. Финансирането от Конгреса идва едва от 1998 г.
Договорът печели фирмата International Chimney Corp. от Бъфало, Ню Йорк, с помощта на Expert House Movers от Мериленд. Задачата е да се премести конструкция с маса около 4830 тона.
Как се мести кула
За да отделят цялата кула от основата ѝ, инженерите първо прехвърлят тежестта върху стоманени греди. Вградените в тях хидравлични крикове, които повдигат чрез течност под налягане, вдигат фара с около 1,8 метра, за да поставят отдолу греди и ролки.
После други крикове го избутват по подготвения стоманен път – с около 1,5 метра на стъпка. Три зони крикове поддържат кулата изправена. Накрая тя трябва да легне върху новата си основа.
През цялото движение 60 датчика следят непрекъснато наклона и вибрациите. На върха е монтирана и метеорологична станция, която мери вятъра и температурата.
Кулата тръгва на 17 юни 1999 г. Преди нея по същия път вече са преместени жилищата на пазачите, складът за масло и цистерните. Всички сгради са поставени в същото взаимно разположение като на старото място.
Отново на безопасно разстояние
Операцията продължава 23 дни и завършва без повреди. На 9 юли 1999 г. фарът е поставен върху новата си основа: стоманобетонна плоча 18 на 18 метра, дебела 1,2 метра, допълнена с тухлен и каменен слой. На 13 ноември същата година светлината му отново започва да свети.
Фарът отново е приблизително толкова далеч от океана, колкото при построяването си – около 490 метра. Според Националната паркова служба това би трябвало да го пази от вълните още около век. Проектът е наречен „Преместването на хилядолетието“ и получава наградата на Американското дружество на строителните инженери за изключително постижение в строителството.
Историята на Кейп Хатерас показва, че понякога най-смелото решение е и най-разумното. Вместо да воюват с морето с все нови бетонни стени, инженерите приемат, че брегът ще продължи да се мести, и преместват фара заедно с него. Кулата от 1870 г. оцелява цяла, без да бъде разглобена тухла по тухла, и продължава да пази корабите край „Гробището на Атлантика“.
Източници: Moving the Cape Hatteras Lighthouse – U.S. National Park Service, Cape Hatteras Light – Wikipedia