Наводнението с меласа в Бостън започва на 15 януари 1919 г., малко след обяд. В северния край на града, на Комършъл Стрийт до пристанището, стоманен резервоар внезапно се пръсва. Висок е 15 метра, широк е 27 метра и съдържа до 2,3 милиона американски галона меласа – около 8700 кубични метра гъст сироп, с около 40% по-тежък от водата. Така започва едно от най-странните и най-смъртоносни бедствия в историята на американските градове.
Меласа за спирт, не за сладкиши
Резервоарът принадлежи на Purity Distilling Company, която от 1917 г. е собственост на United States Industrial Alcohol Company. Меласата не е за кухнята. От нея се прави етилов спирт – за напитки, но и за производството на боеприпаси, затова търсенето ѝ расте по време на Първата световна война. Корабите я разтоварват в резервоара, а оттам тя тръгва по тръбопровод към завода в съседния Кеймбридж. Някои автори смятат, че компанията бърза да произведе колкото може повече спирт преди сухия режим – поправката, която го въвежда, е ратифицирана точно на следващия ден.
Топъл ден насред зимата
Денят е топъл за януари. Само за няколко дни термометърът се вдига от около −17 °C до над 4 °C, а предния ден в резервоара е изпомпана нова, затоплена пратка. Затоплянето и разширяването на по-старата, студена меласа вероятно допринасят за повишаването на налягането. Около 12:30 ч. очевидци чуват грохот като от минаващ влак, а нитовете изскачат със звук като от картечница.
Защо е кафяв?
Отвън резервоарът изглежда поддържан. Защо е кафяв? Защото тече от години, а собствениците не го поправят. Боядисват го, за да скрият течовете. Жителите на квартала дори събират изтичащата меласа за домовете си. Строежът през 1915 г. е ръководен от ковчежника на компанията Артър Джел, който няма инженерна подготовка. Резервоарът не е изпитан пълен с вода, а скърцането при всяко пълнене е пренебрегнато. Анализ от 2014 г. показва, че стените са наполовина по-тънки, отколкото е трябвало да бъдат дори по тогавашните норми, а стоманата е крехка заради ниското съдържание на манган.
Вълна, по-бърза от бягащ човек
После кафявото излиза на улицата. Вълна, висока до 25 фута, или около 7,6 метра, помита квартала със скорост около 56 км/ч и събаря сгради. Те се свиват, сякаш са направени от картон. Стоманени листове от резервоара удрят колоните на надземната железница, а един трамвай за миг е изхвърлен от релсите. Няколко пресечки остават под слой меласа, дълбок 60–90 сантиметра. Хора, коне и каруци затъват в него като мухи в лепкава хартия – така го описва вестник „Бостън Поуст“.
Хората не успяват да избягат. Загиват 21 души, ранени са около 150. Меласата ги задушава или ги затрупва под падналите сгради. Изследване на Харвардския университет от 2016 г. обяснява защо спасяването е толкова трудно: докато се разлива, сиропът бързо изстива в студения въздух, сгъстява се и държи хората в капан.
- Дата: 15 януари 1919 г., около 12:30 ч.
- Резервоар: 15 м височина, около 27 м диаметър, до 8700 м³ меласа.
- Вълна: до 7,6 м височина и около 56 км/ч.
- Жертви: 21 загинали и около 150 ранени.
Дни на търсене, седмици на чистене
Първи на място пристигат 116 кадети от учебния кораб „Нантъкет“, а след тях полиция, Червеният кръст, армия и флот. Спасителите търсят оцелели сред лепкавите улици четири дни. Почистването продължава седмици, а водата в пристанището остава кафява чак до лятото. Някои от жертвите са отнесени в морето. Тялото на коларя Чезаре Николо е намерено под пристанищния кей Комършъл Уорф четири месеца по-късно.
Делото
Делото стига до съд. 119 жители завеждат едно от първите групови дела в Масачузетс. Компанията твърди, че резервоарът е взривен от анархисти, но след три години изслушвания назначеният от съда одитор Хю Огдън я признава за отговорна заради лошата конструкция и липсата на проверки. Обезщетенията достигат 628 000 долара, а близките на всеки загинал получават средно около 7000 долара. Катастрофата променя и строителните правила: подобни проекти вече трябва да се проверяват и подписват от лицензирани архитекти и инженери. Днес случаят се разказва в курсовете по инженерна етика като пример за това какво става, когато икономията на проверки изглежда по-важна от безопасността. Колко скъпо струват пренебрегнатите предупреждения, показва и мостът Такома Нароуз, рухнал през 1940 г.
Днес на мястото на резервоара има бейзболно игрище и детска площадка в парка „Лангоун“. Мястото е отбелязано само със скромна табела. За разлика от кулата в Пиза, която инженерите спасяват навреме, бостънският резервоар не получава втори шанс. Боята скрива петното. Не скрива и вината.
Източници: Great Molasses Flood – Wikipedia, The Great Molasses Flood of 1919 – HISTORY, These are the 21 victims of the Great Boston Molasses Flood – Boston.com