През юли 1518 г. жителката на Страсбург, известна като госпожа Трофея, излиза на улицата и започва да танцува. Но не успява да спре. Според по-късните разкази това става на 14 юли, на тясната калдъръмена уличка пред дома ѝ, и то без никаква музика. Страсбург тогава е свободен град в Свещената Римска империя, а днес е във Франция.

Жената, която не може да спре

Танцува до изнемога, рухва, почива си и започва отново. Съпругът ѝ я умолявал да престане, но на следващия ден тя продължила с подути и разкървавени крака. Пристъпът продължава между четири и шест дни. Изплашените власти я изпращат с каруца в Саверн, на около 50 километра, при светилището на свети Вит. Вярвало се, че този светец наказва грешниците с неудържим танц.

Зрелището обаче вече е събрало тълпа от амбулантни търговци, носачи, просяци, поклонници, свещеници и монахини. Някои от зяпачите започват да ѝ подражават. За седмица към нея се присъединяват над 30 души.

Как се лекува танцуване, което не спира?

Духовниците виждат в случващото се гнева на свети Вит. Градският съвет обаче се вслушва в гилдията на лекарите. Местните лекари обвинявали „горещата кръв“: според тях това е естествена болест, причинена от прегряла кръв. Очакваното лечение би било кръвопускане, но лекарите препоръчват друго. Болните трябва да продължат да танцуват, докато болестта премине.

Властите превръщат съвета в организирано лечение. Дърводелците и кожарите трябва да превърнат залите на гилдиите си във временни дансинги, а на конския и на житния пазар са вдигнати подиуми. Наети са десетки музиканти с барабани, цигулки, свирки и рогове, а здрави танцьори помагат на засегнатите да продължават да се движат. Вместо почивка, изтощените получават още танци.

Лечението, което разпалва болестта

Мярката влошава положението. Повечето зяпачи виждат в танца не болест, а доказателство за гнева на светеца, и все повече хора се поддават. По някои оценки до август засегнатите достигат 400 души – точният им брой остава спорен. Тази цифра идва от семейната хроника на рода Имлин, а историците дават оценки между 50 и 400.

Още по-голям е спорът за смъртните случаи. Според някои разкази в разгара на епидемията умират до 15 души на ден. Градските документи от онова време обаче не споменават нито брой загинали, нито дори че е имало такива. Твърденията идват от по-късни източници.

Съветът сменя курса. Подиумите са разглобени, а музиката и танците в града са почти напълно забранени до септември. Изключение има само за сватби и празници в домовете, и то със струнни инструменти, без барабани и дайрета. Рядко град забранява нещо толкова всекидневно – за сравнение днес идва наум може би само забраната за дъвки в Сингапур.

Поклонението при свети Вит

Накрая танцуващите са отведени в планинско светилище, за да се молят за опрощение. Най-тежко засегнатите са качени на каруци и откарани при свети Вит край Саверн. Там свещениците изпълняват ритуал:

• поставят болните под дървена статуя на светеца;
• дават им малки кръстчета в ръцете;
• обуват ги в червени обувки, поръсени със светена вода и изрисувани с кръстове от осветено масло;
• всичко става сред тамян и молитви на латински.

Слухът, че свети Вит прощава, бързо стига до Страсбург и към светилището тръгват още хора. В началото на септември пристъпите започват да отшумяват.

Какво всъщност се е случило?

Лекарят Парацелз посещава Страсбург осем години по-късно и решава, че всичко е започнало като номер на госпожа Трофея, за да ядоса съпруга си. Днес историците търсят други обяснения. Една хипотеза е отравяне с мораво рогче – гъбичка по ръжта, която предизвиква гърчове и халюцинации. Историкът Джон Уолър възразява, че отровените от нея не биха могли да танцуват дни наред, защото тя ограничава кръвоснабдяването на крайниците.

Според Уолър става дума за масово психогенно заболяване, отключено от силен стрес. Жителите на Елзас преживяват поредица от лоши реколти, глад и болести, сред които и новопоявилият се сифилис. По поречията на Рейн и Мозел подобни танцови епидемии избухват още от 1374 г., затова хората вярват, че това може да ги сполети. Четири века по-късно надбягването със серума до Ном показва съвсем различен отговор на епидемия: със серум срещу дифтерията, а не с музика.

И днес танцовата чума в Страсбург остава една от най-добре документираните и най-слабо обяснените епидемии в историята. Ясно е само едно: властите искали да прекратят страданието. Но избраното лечение го разпалило.

Източници: Dancing plague of 1518 – Wikipedia, The Dancing Plague of 1518 – The Public Domain Review